Из “Размисли в петък…”
Разхождах се в една прекрасна петъчна вечер с приятелите си. Смеехме се, радвахме се на живота…
Но всъщност май не беше така. Бях сама, гледах в краката си и в следващата плочка на тротоара, и чувствах само хлад.
И така, правех крачка след крачка, а дори не знаех защо вървя, накъде отивам, какво търся. Блъснах се в някакъв човек, извиних се, но той изсумтя нещо и продължи с бърза крачка по пътя си. Стана ми още по-хладно. Сякаш се бях докоснала до леденостуден камък. И си помислих – хората днес са като камъни – без емоции, винаги студени, хладнокръвни, непукисти, преследващи егоистичните си цели. Цял ден по улиците се разминават скали, камъни, ледени блокове, които само механичното движение на тялото придвижва. И това движение наричат ЖИВОТ. Душите им са заключени и до тях никой не може да достигне заради другите, които мачкат всичко по пътя си. А като си помисля, че и аз съм тръгнала по този път…направо ми се плаче… Обзема ме гняв срещу себе си и целия свят. Бясна съм за това, че животът е несправедлив, обезкуражена съм да чувствам заради всички, които се възползват от това, което съм, за да ме нараняват. Презирам всяко подло движение на камъните около себе си! А тайнo искам да съм като тях…! Вероятно този парадокс ме кара да съм ту камък, ту човек. Защото знам, че любовта ми и страстта да живея и обичам ме правят жива, но и ми отнемат тъй мечтаното спокойствие и това относително нещо, наречено “щастие”…
И затова си вървя сама. Чакам момента, в който ще стигна до кръстопътя и ще трябва да избера – камък ли съм или човек…
Спъвам се. Хм, тази плочка черна ли е или сива? С шарки или без?! Нищо не различавам. Защо?! Изтрила съм мислите, чувствата, емоциите и възприятията си откакто се оставих да ме мачкат, само и само за да не умра от самота…И сега се събуждам и не знам дали е ден или нощ, сутрин или вечер, защото всичко ми се вижда еднакво, всичко губи смисъл, щом го пазя само за себе си.
Спънах се в друга плочка и като вдигнах глава видях табела: “Човек дава малко когато разполага само с материални блага, но дава всичко когато отдава себе си.” Халил, Р. Джубран.
Ето го кръстопътя. Ами сега?!
От другата страна на улицата едно дете ме гледаше. Усмихна се и ми помаха. Усмихнах се и аз.
Майната им на камъните…
Хубаво написано. Малко тъжно е - надявам се да е било резултат от временно лошо настроение:)
Да обичаме, и да живеем страстно, мисля, е по-важно от спокойствието, и житейската дрямка. А щастието е състояние на духа - или го имаш, или не:)
Хареса ми финала на откровението ти - детето. Щастливи са тези, които са запазили по-дълго детското в себе си. Те никога не биха могли да бъдат "камъни"..:)
Поздрави!
Да, има и тъжни моменти, в които пиша, но не в резултат на временно лошо настроение, а поради наблюдение на заобикалящите ме "хора" или "камъни".
Финалът е позитивен - само погледът на дете може да ни припомни откъде сме тръгнали и какви сме били. Невинността май се губи някъде по трасето и се заменя от каменното сърце. Нищо не е непоправимо обаче! :)
01.07.2012 20:58
