Чухме свирката и това беше неприятния знак, че е време на тръгваме. Но не на пътешествие, а обратно към България. В този момент се намирахме на един от истанбулските „Принцови“ острови, на които някога са били заточвани децата-претенденти за короната, за да не могат да извършват преврати. Тъкмо бяхме хапнали по един лаврак и по една ципура за скромните 50 турски лири, и се чудехме как може да стане по-приказна тази вакация…Аз съм израснала с предразсъдъците на всички мои сънародници – да мразим Турция и турския народ за това, което са ни причинили по време на робството. Но честно да ви кажа, след 4 дни престой в Истанбул, не можех да не призная, че има за какво да им се възхищавам. Да изградиш и поддържаш този невероятен мегаполис, смесица от всякакви култури, пълен с граждани и туристи, и той все пак да е радост за окото – струваше ми се цяло постижение, имайки предвид, че нашата мила София започва да заприличва горе-долу на хубав град след 10-15 години работа.
И все пак, и този град си имаше недостатъци - преди да замина, неколкократно ме предупредиха да внимавам с трафика – шофьорите карали като луди. Това се оказа вярно – разликата между туриста и местните е, че първия спазва някои знаци за движение и обикновено спира на червено. Не беше като движението в Индия все пак, но като нищо някой турист може да го отнесат като куцо пиле домат… Предупредиха ме и да не се разхождам сама. Всъщност Истанбул светеше като Айфеловата кула нощем – чувствах се по-сигурна отколкото по време на разходките си в Борисовата градина вечер. Това не се отнася, разбира се, за крайните квартали – там май по-добре кракът ви да не стъпва. Краен квартал се води доста голяма част от града, като имате предвид, че се простира на 2600кв.км.
За добро или лошо, бяхме в група с още десетина българи. Екскурзоводката ни беше българка, живееща от години в този град, гостоприемна и усмихната. За щастие се озовахме там точно по време на Фестивала на лалето – но не си представяйте някой български фестивал с кебапчета и бира, и изложение на лалета… Просто целия град беше осеян с червени и бели, розови и жълти, шарени и какви ли още не лалета, зюмбюли, нарциси и други цветя, засадени в градинки с окосена, свежа, искрящо зелена трева. И преди да кажете – хмм, те и от Холандия ли са откраднали нещо, помислете пак. Оказва се, че турският султан е подарил на холандски пратеник преди много години грудка от лале. Първоначално, пратеникът решил, че са му дали нещо странно за хапване – и си похапнал, не с особена охота. Но след това разбрал, че от това израства цвете, и в Холандия се заширили прекрасните шарени поля от лалета.
За истинската им традиционна храна едва ли има смисъл да споменавам. Някои от вас може би ще кажат – що традиции на други нации са те окрали за да имат такива гозби… Дори да е така, в Истанбул няма да останете гладни. На всеки ъгъл се продават дюнери – но такива дюнери не сте яли. За по – експериментално настроените, в заведенията им за бързо хранене продават нещо като пица под формата на лодка – с говеждо месо, леко подлютено, с доматен сос и за капак е
невероятно вкусно. Задължително опитайте и сусамените гевречета, които са идеални за закуска и се продават на главата на преминаващия покрай вас дядо. Като похапнете добре и от морските деликатеси, отбийте се в някое от многото магазинчета, или най-добре на Египетския пазар, за да си вземете десерт – тук вече
авторът ще замълчи, това не може да се опише с думи! Има по нещо за всеки претенциозен вкус – локум с шам фъстък, само с пудра захар, смесица от няколко вкуса, с кокосови стърготини; или баклава, от която да ти изпопадат зъбите… J
Разбира се, отвсякъде си личи, че сте в мюсюлманска държава. На всеки ъгъл има по една джамия, коя от коя с повече и по-високи минарета, а няколко пъти на ден ще чуете призива на муезина за молитва:
“Аллах е най-велик
Няма никой друг, на който да се кланяме освен Аллах
Мухамед е неговия пророк
Бързайте за молитва…“
Муезина е този, който рецитира призива на микрофон от джамиите. Той е специално избран заради способността си да въздейства чрез своята песен и заради изкусния начин, по който рецитира призива за молитва. Честно казано, на мен тръпки ме побиваха от неговата песен…
Въпреки това, водена от любопитство, след като приключи обедната молитва реших да посетя „Синята“ джамия. Въпреки, че тя е може би най-туристическото място след Света София, определено си заслужава човек да я види. Не само защото е невероятно творение на изкуството, а заради историята около нейното построяване. Султан Ахмед I поръчва на архитекта, асистент на известния Мимар Синан да му построи джамия, като вади средствата за това от хазната – за разлика от неговите предци, той не е строял с пари, разграбени при някоя славна военна победа. В джамията не можете да влезнете с обувки и в неприличен вид – задължително на входа ви карат да се загърнете с шал, ако сте жена. Целия под представлява един
огромен червен килим, контрастиращ със стените и сводовете на джамията, които са осеяни с 20 000 ръчно правени мраморни плочки, в син цвят, изрисувани с цветя, плодове и растения. По традиция, няма рисувани човешки или животински образи. Няма по-подходящо място да ви разкажат за това каква е мисията на живота за един мюсюлманин. Той трябва да изгради петте стълба на Исляма: да се моли, да дарява на нуждаещите се, да посети Мека веднъж в живота си, да докаже вярата си и да пости. Изключително впечатление ми направи разказа на нашия екскурзовод за това какво се случва на празници. По-заможните жители на даден квартал събират храна и пари, съветват се с общината кои са нуждаещите се семейства, и разделят събраното между тях. Не казвам, че ние българите не сме милосърдни…Но такава организация не се среща често.
След тази кратка екскурзия на място, доста различно от България, ви остава само да се спазарите за някой красив турски копринен шал в Капалъ чарши и да изпиете по чаша черен чай с локум с някой „комшу“… J
"Salaam alaykum" … "Peace be with you"
с. РИБАРИЦА-хижа БЕНКОВСКИ-седловина ХАЙ...
ЗАПОМНЕТЕ ИМЕНАТА НА ТЕЗИ СЪДИИ! ТЕ ОСЪД...
