Прочетен: 1613 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 04.08.2011 21:58
Кръчмата беше точно от онзи стар ирландски тип, с износен дървен под, целия в драскотини и пропит с миризмата на разляни тонове Гинес и джиджифилова бира. По стените и имаше дървени ламперии, които едва успяваха да се видят сред всичките предмети, закачени на тях - реклами на бира, рога от елен, карта на района, странни картини на модерното изкуство, и разбира се, плакати на голи жени. В унисон с овехтелият и вид, сякаш и самите посетители бяха от времето, в което сградата бе построена.
Облегнат на левия си лакът, мустакатият барман слушаше без какъвто и да било интерес историята на някакъв крайно подпийнал мършав човечец. След секунда се зае да търка бара. Отегчен беше до смърт от тривиалната тема - нямал пари човекът. Че кой ли има пари в днешно време? Но какво да се прави, нали такава му беше работата. Кимаше от време на време на пияния господин.
Всеки тук си имаше своята история.
Пред джубокса, например, винаги стоеше Супермен. Той всъщност не беше особено едър или мускулест мъж, но си беше заслужил прякора заради начина, по който изтъкваше предимствата си пред девойките, които не го познаваха (условие от критична важност!). В момента избираше песен, поръчана му от куклата на втора маса „защото и била любимата”. Тихо се разнесе мелодията на песен на Енигма, което насочва разказа ни към следващия субект. А именно – брат Хък.
Вероятно ще останете с впечатлението, че става въпрос за божи служител, най-малкото. Всъщност брат Хък някога беше завършил университет с идеята да служи на Бога. По време на студентството си обаче беше направил грешката да установи до какви неща е довела вярата на хората на световно ниво. От цялата тази работа единственият ефект бе да се докара до състояние на безпаметно пиянство през повечето дни и блъскане на глава в стената с въпроса „Защо да служа на институция, която носи само нещастия и се кланя на нещо потенциално съществуващо?” Мъдър човек беше брат Хък. Но за колко ли време?
Животът в кръчмата не се променяше особено с изминалото време. Все същите стари клиенти идваха и си отиваха не без чужда помощ, в повечето случаи с дълги словоизлияния и проклятия за начина, по който техния живот се беше развил. Можеше ли някой да вини последната класа на обществото? Техния живот постоянно препускаше между мизерията и глада и желанието за сигурност. В повечето случаи първото надделяваше.
Погълнат от тези мисли, Пит усети, че дъното и на втората халба вече се вижда. Обичаше да седи тук, сам, потънал в собствените си философски размишления за тривиалните проблеми. В крайна сметка и той не беше по-различен от тези хора, давещи безмисленото си съществуване в бира.И все пак...имаше нещо различно в неговия живот. Една искра, която беше стимул да игнорира бавно преминаващите дни в чиновническия си офис за да дойде петък вечер.
Завърнал се от размислите за съседите си по маса, той погледна към вратата. Всички около него знаеха какво чака. Барманът беше събрал облози отпреди 2 месеца за това дали той ще се осмели да заговори странното момиче, редовен посетител на заведението. Всеки петък тя идваше, сядаше сама на масата в ъгъла, възможно най-скрита от чуждите погледи, изпиваше няколко чаши ром с кола и си тръгваше. Без да говори с никой. Без да погледне никого. Необезпокоявана в собственото си самовглъбение. Пит я зяпаше всеки път видимо за всеки човек, който не е сляп, освен за нея.
Дали днес?....Може би това беше денят да направи първата крачка. Но как?
И тогава вратата се отвори, сякаш за даразреши дилемата му с очевиден отговор.
Ще дойда пак за продължението, когато ще можеш да го пуснеш:)
Поздрави!
Също чакам с интерес продължението...
